Воля

Смачкан, като полу изречена дума,
чувстваш се долу по-нисък от тревата,
не знаеш как да постъпиш,
не искаш да си сред тълпата.

Стисни зъби и покажи им, че можеш,
че си по-добър от тях , и че всичко можеш да сториш,
десетки са пред теб можеш да ги пребориш,
и ще го направиш без дори сълза да отрониш.

Повярвай си, но не се самозабравяй,
на други не разчитай, сам се спасявай,
хората зли са и чакат удобния момент да те смачкат,
но ти си над и нека това те мотивира,
и всеки под теб на стъпалото само може да те презира.

Събуждаш се една шибана сутрин и осъзнаваш, че всичко си е отишло. Няма кой да те чуе, няма кой да те види да ти помогне. Няма кой да ти подаде ръка, да те прегърне, да ти каже, че те обича повече от всичко на света, дори и това, да е лъжа. Няма никой, на когото да му пука за жалкото ти съществуване дори. Всичко за което си мечтал, борил си се , доказвал си на някого, всичко това вече няма смисъл - отишло си е. Само чувствата не са си отишли. Болката , самотата, яростта, те са те пропили както алкохолът е пропил устните ти. Сълзите ти се стичат и дори ти не знаеш защо, може би си разрушил всичко или си разрушил всичко, но защо плачеш, защо вечер лягаш и се свиваш в студеното си легло сам. Пропилял си всичко градено толкова много време и вече си напълно сам. Сам си, защото сам си го направил.

А дали аз пак жив съм,
а дали това не е сън.
Наистина ли аз дишам,
плахо ли плача или за помощ викам.

Истинският мъж никога не плаче,
или криел е той сълзите си,
лъгал ли е той някога,криел ли е мечтите си.

Колко ли пъти този истински мъж,
колко ли пъти плакал е - не веднъж,
живял ли е или сам криел се,
обичал ли е някога или от болка вечер свивал се.

Истински, какво по дяволите значи истински,
дали това не е само дума или е съвкупност от хорски присмехи,
това ако значи лицемерен и навеждащ глава човек при всеки упрек,
нека аз не съм такъв, аз обичам, смея се, чувствам болката,
обичам щастието и мразя мъката .

 Чашата отново пълня,
 фалшивата усмивка слагам,
на щастлив пред хората се правя,
а сам умирам в опит миналото да забравя.

За помощ крещя,
 но няма кой да ме чуе,
стената градих с години,
 сега не мога да е съборя.

Чувствата ми отдавна са изчезнали,
притъпени в болката и самота,
някъде на далеч отекнали като тътен,
съществувам и аз, но само като спомен смътен.

"Дълбоко в себе си светлото пазя,
на вас нямам какво аз да покажа."
Така говореше той - човека на бара,
седнал бе той сам и отпиваше бавно.

И никой ,никога не го попита,
каква бе причината за това,
защо той няма сили да вдигне глава,
защо веч той мълчи, живее в тишина.

Отговорите търсеше в пълната чаша,
най-добрият му приятел алкохола бе станал,
ала приятелство ли е, питаше се той това,
отпи пак и сведе глава.