Чашата отново пълня,
 фалшивата усмивка слагам,
на щастлив пред хората се правя,
а сам умирам в опит миналото да забравя.

За помощ крещя,
 но няма кой да ме чуе,
стената градих с години,
 сега не мога да е съборя.

Чувствата ми отдавна са изчезнали,
притъпени в болката и самота,
някъде на далеч отекнали като тътен,
съществувам и аз, но само като спомен смътен.