Обичам, теб,

обичам когато до мен си,

обичам когато със мен си,

обичам когато сгушена в мен си.

Обичам,

това, че те има,

обичам това, че ме обичаш всеки път когато си замина,

обичам те сега, както те обичаш и миналата зима,

обичам те и ще те обичам когато си пристигна.

Обичам,

чувството, което в мен оставяш,

обичам, това че никога за мене ти не забравяш,

обичам те, за това, че винаги прощаваш

обичам те, дори когато сам ме оставяш.

Обичам те,

дори това не ми звучи точно,

искам те, сякаш съм дете непорочно,

мислите за теб за постоянно в главата ми,

но истината ме кара да съм стъпил здраво на краката си.

Обичам те, 

никога не го забравяй.

Една секунда, втората минава,
бутилка след бутилка, само споменът остава.
Каквото и да кажа ще е малко,
каквото и да направя ще е жалко.

Съмнало ли се е или пак сънувам?
Виждам ли реалността или пак за спомена бленувам?

Мечти, реалност и несвързаност....
решения,погрешни и прибързаност.

Бързо ли живеем и дали въобще живеем,
гори ли в нас огъня,
гаснем или бавно тлеем....

Въпросите на времето,
аз отговор не искам.

Сам ще го намеря,някъдее там,
отговора, който търся,
на въпроса,
искам ли да съм отново сам.....

Късно в нощта, почти денем е.
Кажи ми спиш ли,мечтаеш ли?

Какво пробужда в теб тъгата,
липсата на някого или просто самотата?

Колко често искаш да си там,
далеч от чувството, че на света си сам?

И ако можеш ти да го направиш, давай.
Няма вечно ти да можеш от себе си да избягаш.

И когато го направиш запомни,че от миналото,
не от настоящето боли.

Вдъхновение или отново пиян съм,

пишейки осъзнавам, сам съм.

Минутата в която затваряш очи,

преди да заспиш,боли.

В спомените ли живея,

искам ли пак да обичам,

искам ли да живея,

или просто искам да съм с нея.

Мечта, като никоя друга,

събуждам се, оново съм сънувал,

отново е била пиянската заблуда.

И сърцето пак копнее,

жадува да намери нещо,

за което пак да бие,

нещо за което да се бори,

нещо за което да си струва.

И ако това нещо ти си,

не ми казвай,

аз знам че ти си,

то ела в живота ми за миг поне,

ела и ако искаш после отиди си.....

Ако в ден далечен, някога след този,
ти ме срещнеш и си кажеш,
това е човекът този,
който ме е карал да се смея,
ме е карал да чувствам, да копнея,
да обичам, да съм истинска и да живея.

Ако в ден далечен някога след този,
видя усмивката ти сред многото такива,
знай, че няма аз да те подмина,
знай, че не съм те пуснал от сърцето ми да си отидеш.

Ако в ден далечен някога след този,
ти спомниш си за мен,
помниме мене като един познат от един далечен ден,
и знай макар да сме далеч,
за теб ще бие сърцето вътре в мен.

Ако в ден далечен, някога след този,
ако в ден далечен....

Онези моменти, в които думите заменени са от мълчание, сълзите от плахи усмивки, а болката, разкъсваща ни опитваме да скрием дълбоко в себе си. Моменти, в които потъваш в погледа на отсрещния, преглъщаш с болка си и си тръгваш.

И дали, да запона отново да пиша,
дали ако кажа какво мисля в него ще има смисъл,
дали някой го интересува кога какво съм писал,
дали някой ще ме впише когато сам съм се отписал.

Живот, мечти и една мелодия,
връщам се където започнах изпаднал в агония,
нали точно мечтите си трябва да следваме,
защо тогава само спомените преследваме.

Ако нещастен си не се сърди на другите,
мислиш си, че си нормален а около теб са лудите,
спиш в свят заобиколен си сам от будните,
чувстваш се свой на територита на чуждите.

Човекът, същество изграден от емоциите,
на сцената съм но не ви искам овациите,
смяташ,че съм по-долу от теб заради пороците,
но аз съм там където съм заради самият мен,
подреждал съм пъзела фрагмент по фрагмент,
там където аз станах човек,
е мястото където разбрах,че в мен има скрит поет.

И не няма да спирам да пиша,
докато поетът още в мене диша,
и макар за теб аз да съм различен,
а на другите с теб антипатиен,
аз оставам човекът зад листа,
имайки смелоста да казвам какво мисля.

                          А, дали?

Дали чувствам, питам се и аз,
стена за хората изградих си,
стената сега стои пред мен,
стои закрива утрото в слънчевия ден.

А при мен вали,
а дали е така,
дали всяка дума изречена не е лъжа,
дали, болката реална е,
дали, реалност е самата самота.

Стоим сами на кръстопътя от лъжи,
заблуждаваме ли се или говорим си лъжи,
не спирам сега, а минавам,
прошка не искам, а не спирам да прощавам.

Моите грешки значение имат ли,
след като аз съм само сълза в морето,
черно момче в центъра на шибаното гето.
Едно дете пораснало, не израстнало сред хора,
да изразява мислите на листа и да вярва, т'ва му е упора,
едно дете с чувства, мисли и съзнание,
дете отдало се на това да бъде себе си,
изгубено сред всички, чакащо някого да намери си.....

На вън дали вали не знам,
нещо в мен е счупено, нещо в мене е разбито,
момчето иска да крещи,
но само плаче тихо.

Ден след ден и този отминава,
лошото не помня, но хубавото как мога да забравя.
Дали, ти някога ще си спомниш с хубаво за мен,
за момчето, което те обичаше в онзи ден.

А листите пак пропити са със сълзи,
няма кой до мене да застане,
сърцето ми да утеши,
като прободено е то, не спира да кърви.

И пак над чашата застанал, и отпивам бавно,
за мъката ми, за страданието, за глупостта.
Любов ли е това, щом така боли от любовта....

По пътя стръмен мрачен нямаше те теб,
моето момиче, да ме прегърне,
да стопи този обвил сърцето мое лед.

И ето ме сега стоя пред теб,
но аз глупак съм, не поет,
защото думи нямам да ти кажа,
колко много съжaлявам, за това което стана.

Грешки много аз направих,
сега опитвам се да ги поправя,
сърцето свито като във юмрук, то плаче,
надявам се хубавото наше време, никога да не забравиш.

Открий нещо,  което да обичаш, да те кара да бъдеш щастлив,след това се бори за него и никога не забравяй какво значи то за теб.

Вярвай във него и го обичай по-силно всеки изминал ден.

Красотата не е какво виждат очите ти,
а сърцето ти да преплита съдбите ни
и когато е истинско не означава че е хубаво,
но когато болката свърши да знаеш , че си е струвало.

Прекалено много бързаме и изпускаме истински хубавото,
живеем ден за ден и гледаме в хората глупавото,
губим времето си редейки парчетата от пъзела,
но неусетно стягаме на примката възела.

Загубили сме способността да се вслушваме в думите,
да усещаме трепетите от на китарите струните,
ежедневията ни станали са вече банални,
търсим все някого в нощите фатални.

Превъртам лентата,
към детството летя заедно със сплендата,
две касетки радио и химикалка,
три момчета в стаичката забиват хип-хоп тупалка.

Спомени минават през очите ми като лента на касетофона,
спомени за времето в което мечтаех в ръка да стисна микрофона,
но на фона, на тази шибана картина,
в която виждам колко време мина,
желанието ми да творя, имам чувство че отмина.

Времената са други, хората до мене също,
но да казвам квото мисля за мен все още е присъщо,
а това чувство, любовта към миналото то остава,
хубавото ще запомня а лошото - забравя.

                                      Воля

Смачкан, като полу изречена дума,
чувстваш се долу по-нисък от тревата,
не знаеш как да постъпиш,
не искаш да си сред тълпата.

Стисни зъби и покажи им, че можеш,
че си по-добър от тях , и че всичко можеш да сториш,
десетки са пред теб можеш да ги пребориш,
и ще го направиш без дори сълза да отрониш.

Повярвай си, но не се самозабравяй,
на други не разчитай, сам се спасявай,
хората зли са и чакат удобния момент да те смачкат,
но ти си над и нека това те мотивира,
и всеки под теб на стъпалото само може да те презира.

Събуждаш се една шибана сутрин и осъзнаваш, че всичко си е отишло. Няма кой да те чуе, няма кой да те види да ти помогне. Няма кой да ти подаде ръка, да те прегърне, да ти каже, че те обича повече от всичко на света, дори и това, да е лъжа. Няма никой, на когото да му пука за жалкото ти съществуване дори. Всичко за което си мечтал, борил си се , доказвал си на някого, всичко това вече няма смисъл - отишло си е. Само чувствата не са си отишли. Болката , самотата, яростта, те са те пропили както алкохолът е пропил устните ти. Сълзите ти се стичат и дори ти не знаеш защо, може би си разрушил всичко или си разрушил всичко, но защо плачеш, защо вечер лягаш и се свиваш в студеното си легло сам. Пропилял си всичко градено толкова много време и вече си напълно сам. Сам си, защото сам си го направил.

А дали аз пак жив съм,
а дали това не е сън.
Наистина ли аз дишам,
плахо ли плача или за помощ викам.

Истинският мъж никога не плаче,
или криел е той сълзите си,
лъгал ли е той някога,криел ли е мечтите си.

Колко ли пъти този истински мъж,
колко ли пъти плакал е - не веднъж,
живял ли е или сам криел се,
обичал ли е някога или от болка вечер свивал се.

Истински, какво по дяволите значи истински,
дали това не е само дума или е съвкупност от хорски присмехи,
това ако значи лицемерен и навеждащ глава човек при всеки упрек,
нека аз не съм такъв, аз обичам, смея се, чувствам болката,
обичам щастието и мразя мъката .

 Чашата отново пълня,
 фалшивата усмивка слагам,
на щастлив пред хората се правя,
а сам умирам в опит миналото да забравя.

За помощ крещя,
 но няма кой да ме чуе,
стената градих с години,
 сега не мога да е съборя.

Чувствата ми отдавна са изчезнали,
притъпени в болката и самота,
някъде на далеч отекнали като тътен,
съществувам и аз, но само като спомен смътен.

"Дълбоко в себе си светлото пазя,
на вас нямам какво аз да покажа."
Така говореше той - човека на бара,
седнал бе той сам и отпиваше бавно.

И никой ,никога не го попита,
каква бе причината за това,
защо той няма сили да вдигне глава,
защо веч той мълчи, живее в тишина.

Отговорите търсеше в пълната чаша,
най-добрият му приятел алкохола бе станал,
ала приятелство ли е, питаше се той това,
отпи пак и сведе глава.

Под звуците на туптящото сърце,
отекват думи две.
пропити устни, алкохол.
Спасение от самотата.

Сам бе той, но не и самотен,
живееше с всички, но обичаше една
и сам на своя покрив пак над всички
обаждаше се когато беше плах и шептеше

Ала той никога не бе чут
умря сам и сам продължи по своя път,
път на самота, път който сам избра,
пътят на една мечта, вървя и не спря.

Тютюневият дим рееше се в малката стая, писателят падна и не изрече и дума.
Много бе преживял,
но обичаше той и за миг не престана...