А, дали?

Дали чувствам, питам се и аз,
стена за хората изградих си,
стената сега стои пред мен,
стои закрива утрото в слънчевия ден.

А при мен вали,
а дали е така,
дали всяка дума изречена не е лъжа,
дали, болката реална е,
дали, реалност е самата самота.

Стоим сами на кръстопътя от лъжи,
заблуждаваме ли се или говорим си лъжи,
не спирам сега, а минавам,
прошка не искам, а не спирам да прощавам.

Моите грешки значение имат ли,
след като аз съм само сълза в морето,
черно момче в центъра на шибаното гето.
Едно дете пораснало, не израстнало сред хора,
да изразява мислите на листа и да вярва, т'ва му е упора,
едно дете с чувства, мисли и съзнание,
дете отдало се на това да бъде себе си,
изгубено сред всички, чакащо някого да намери си.....

На вън дали вали не знам,
нещо в мен е счупено, нещо в мене е разбито,
момчето иска да крещи,
но само плаче тихо.

Ден след ден и този отминава,
лошото не помня, но хубавото как мога да забравя.
Дали, ти някога ще си спомниш с хубаво за мен,
за момчето, което те обичаше в онзи ден.

А листите пак пропити са със сълзи,
няма кой до мене да застане,
сърцето ми да утеши,
като прободено е то, не спира да кърви.

И пак над чашата застанал, и отпивам бавно,
за мъката ми, за страданието, за глупостта.
Любов ли е това, щом така боли от любовта....