Ти си толкова красива,
прекрасна си и малко луда,
а дали тази твоя красота не е заблуда,
тъй желана, караща ме да треперя, нощем да се будя.

И всичко в мен увяхва, щом ти си тръгнеш,
и чакам аз момента , в който пак ще мога да те видя,
чудя се дали и ти за мене тръпнеш,
затаила дъх за мига във който ще ме зърнеш.

Като в блян обвита картина от последната ни среща,
колко още нощи ще прекараме сами,
и от яд аз пак цигара паля,
чакам те да дойдеш но , уви...

Есен

Пиша ти, макар и да не отговаряш,
не знам дали въобще четеш,
есен идва и листата капят,
сезонът край на любовта,
във който хиляди съдби догарят.

Капки падат от небето,
черни облаци над мен,
кога ли погледът ти аз ще срещна,
и небето пак ще заблести,
кога ли аз ще видя,
тези есенни очи.

А ти дали въобще ме помниш,
въпросът си задавам всеки ден.
Ти си жена създадена от огън,
и лятото живее в теб.

И ако споменът за мен го носиш,
знай, че някъде съм там,
в есенната тиха утрин,
пишейки писмо до теб.